България на 2 колела

Часът е 7 сутринта и сме готови за път. Оптимизирали сме багажа си до необходимия минимум за предстоящите близо 1000 км само на 2 колела.(Под “оптимизиране” да се разбира,  че Стефчо ми дава да взема само един фотоапарат: резултатите са използвани като илюстрация към текста). Последно сверяване на маршрута по картата и каските са на главите ни. Въпреки жегата през последните дни случваме на почти дъждовна утрин, в която поне през първите няколко часа пътуваме прохладно и леко.
Първото нещо, което ми прави впечатление, след като се понасищам да гледам заобикалящия ни пейзаж в посока Ботевград, е състоянието на пътя. С кола неприятните неравности пак се усещат, но с мотор всяко изкривяване, вдлъбнатина и скокче-изненада резонират моментално върху тялото ти. На места има толкова различни видове настилка, асфалт и безразборно разпръснат дзифт, че пътят прилича на произведение на модерното изкуство: само авторът знае какво точно е искал да каже с него…Следващият път, когато Бойко тръгне да реже лента някъде, предлагам някой усложливо да го покани на разходка с мотор из родината…
Както и да е: минаваме транзитно през Ловеч, но в паметта ми успяват да се запечатат кооперация с табелка “Жилищен блок “Комуна” и супермаркет с китното име “Урожай. Приближаваме първата си спирка по пътя: Крушунските водопади. Там река Маарата се излива стремоглаво надолу по множество каскади- най-високата, от които е 15 метров карстов водопад. Водата е толкова чиста, че на места сякаш се взираш директно в каменното дъно, без да има водна покривка отгоре.
283696_10151995389320503_460552047_n.jpg
В района има и 4 големи пещери, които нямаме време да разгледаме, но се заслушаме с интерес в екскурзовода начело на група американски туристи, вървящи пред нас. Разказва история за заровен край един от водопадите варел пълен със злато, който се говори, че турци бягащи от български хайдути са заровили. Друга забележителност на района са гигантски кебапчета на скара. Стефчо поръчва 3 с гарнитура. Разбира се, след това с копнеж гледа и в моята чиния…
Back to nature: красивата местност наоколо наистина е подходяща за сюжет на приключенски филм, но вече е време да потегляме към старопрестолната столица. Велико Търново ни посреща окъпано в ярка слънчева светлина. Единодушни сме, че Старият град носи някаква странна морска атмосфера насред планината. Калдъръмените улички и белите къщи в жегата ни напомнят за Несебър, а течащата ремонтна дейност, пясък, багери и глъч допълват (не без ирония) асоциациите ни с морето. Търново е град с атмосфера: от сергиите на занаятчиите, до прекрасната гледка от Царевец към остатъка от града и музеите, в които прехласнато следим хронологичната нишка на българската история.
Sidenote: Закуската е най-важното ядене за деня 😉
Заредени с добро настроение продължаваме обиколката на родината към другите две стари столици: Преслав и Плиска. Във Велики Преслав сядаме в прохладна горичка със старо метално влакче и детски спомени. Пътят към археологическия музей извървяваме пеша покрай вече обрани слънчогледови ниви. Поля от слънчогледи, без жълти коронки. Жегата си казва думата и първите минути в музея едва се отърсваме от лепкавия й хват. Първо ни отварят сайфа: колекции златни и сребърни римски монети, печати и тракийски накити. Може би най-известната находка е Керамичната икона на св. Теодор Стратилат.
На връщане се катерим малко по каменни огради за отмора и снимки, и после се отправяме къмШумен за почивка. Целта ни там не е толкова самият град, колкото най-високата точка на Шуменското плато. Там се намира паметникът Създатели на българската държава. Създаден по повод 1300 годишнината от основаването на България, паметникът е (скромно казано) монументален. Гигантски бетонни блокове с изглед към цялото плато и огромни каменни фигури, представляващи странна смесица между Хан Аспарух и Оптимус Прайм. Събираме поредния печат от услужливата дама на касата и продължаваме обратно надолу към Шумен и най-голямата джамия в България.
За съжаление Томбул Джамия (наречена така по народному заради тумбестата си форма) е в процес на реставрация. Така че е по-точно да се каже, че разглеждаме най-голямото скеле на джамия в България. На излизане ни засичат с кола няколко мургави младежи. Кой с кого не е толерантен?
След тази кратка визита на всичките 2 шуменски забележителности продължаваме по замисления маршрут.  Пътят към Плиска тъне в мараня. Съвсем различно се пътува на две колела: усещаш миризмите на полските цветя във въздуха, влагата: много по-непосредствено близо си до природата. Единственият недостатък, е че за безопасно пътуване трябва да носиш дрехи и протекция, които значително влошават и без това сериозния проблем с летните жеги. Стигайки до първата ни столица вече сме така умаломощени от слънцето, че се отказваме да разгледаме повечето обекти наоколо и се задоволяваме само с руините и историческия музей.
Малко по-късно през същия ден проблемът с жегата е решен: вече сме на морския бряг. Като малки деца сме малко на плажа. Леко ме боли коремът от смях. Доста щастливо. А и във Варна сме гостоприемно приети от възрастен приятел- фотограф така че, между моментите на блажена почивка слушаме с интерес разказите му от 60те. Включително как е присъствал на един от последните концерти, давани от Джими Хендрикс в Холандия, преди смъртта му. Ще ми се да се бях родила няколко десетилетия по-рано. Както и да е- “there is no rest for the wicked”. Само ден по-късно отново сме на път.
Виждам за пръв път Бяла и малко по-късно вече вървим пеша към красотата на Карадере. Става ми тъжно, че остават толкова малко красиви гледки по Черноморието, и все по-настъпателно биват заместени от строителни кранове. Весело къпане и малко тегаво заспиване  до непознати, които на другия ден се оказват нудисти. Certainly not the first thing I want to see in the morning….
Добрата новина е, че никой не е взел вода и ни чакат няколко километра пеш през адската жега. За отмъщение взимаме на абордаж местната кръчма. Закуска със свински ребърца в 10.00. И раундове бири докато ние и сервитьорката издържим. Т.е: до безкрай. За обяд се местим в градината и си устройваме масово къпане с маркуч пред очите на шашнатите останали клиенти. Забавно е. Скоро има и порно-ММА от Анди и Ади за радост на чичковците, които се правят, че съсредоточено четат менюто. След още няколко бири вече се поливаме с маркуча направо на масата и правя фаталната грешка да си взема и джин. Дотук със спомените от първа ръка…
Връщането ни обратно през Южна България минава по Подбалканския път. Поля от слънчогледи и лозя. Планини, равнини, езерца и реки. Красиво е. Спираме в Калофер,защото не можем да не се отбием до Музея на Ботев. Макар и не много голяма,  обновената му централна зала е пълна с някои от най-интересните моменти в новата ни история. Място, което си заслужава всеки да види в памет на един велик революционер и поет. На миналото ни пътуване в региона вече бяхме в Карлово и Сопот, затова сега минаваме само набързо през града на Вазов. Е, и за един невзет печат. И малко хапване с лимонада в Чичовци.
В 9 вечерта се прибираме уморени и щастливи от преживяното. Близо 1000 км през родината, които си заслужава всеки да види.
Advertisements

One thought on “България на 2 колела

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s