Портокаловото момиче

Kaкто споменах преди няколко дни, като любител на северните култури фестивалът на скандинавското кино Северно сияние  привлече веднага вниманието ми. Още в петък се насладихме на познатата ретро атмосфера на Дом на киното и сложихме не розови, а направо оранжеви очила, благодарение на норвежко-немско-испанската ко-продукция Портокаловото момиче. 

Филмът е базиран на едноименния роман на Юстайн Гордер- виновник за една истинска рядкост в историята на книгоиздаването: Светът на Софикнига за историята на философията, превърнала се в световен бестселър (което е все едно оперна прима да се събуди, за да открие, че е станала рок звезда). 
Тъй като (все още) не съм чела Портокаловото момиче, искам да отбележа, че всички коментари по съдържанието са базирани изцяло на филмовата версия и мислите, които отключи тя. За по-малко от час и половина филмът успя искрено да ме разсмее, натъжи, трогне и очарова с посланията и простичката, но силна история, която разказа.
За рождения си ден Георг се отправя на пътешествие в норвежките планини, за да може да види от високо преминаването на комета, която чака от години. На тръгване обаче получава неочакван подарък от майка си: писмо от отдавна починалия му баща, който посмъртно иска да сподели с него най-важната история в живота си. Да му прошепне за случайностите и превратностите на съдбата, за малките срещи, които оставят голям отпечатък и уж случайните сърдечни трепети, които неочаквано се превръщат в Любов за цял живот. 
Големият въпрос е: струва ли си всичко? Ако знаем, че смъртта, болката, липсата следват краткостта на щастието, бихме ли преживели всичко отново? Отговорът (макар и очевиден) добива пълна сила с всяка изминала сцена и крещи с яркостта на испанско слънце в огрян от топлина следобед. Да, да и отново: да! 
Портокаловото момиче не е типичен за мрачните теми, занимаващи обикновено скандинавското кино. Дори на ниво сценография и костюми всичко е изпълнено със слънце и живот. Оранжевото, разбира се, е в центъра на цветовата гама: от скиорските екипи и детските рокли, през плодовете и обектите в кадър. Цветът се използва и като метафора: роклята на Портокаловото момиче след смъртта на Ян Олаф е същата, но вече в кафяв оттенък- повяхнала и изгубила свежестта си. А в сценографията всичко останало е смесица от обикновена норвежка действителност, изобразително изкуство и преминаващи комети.

Въпреки че в центъра на историята стои заседналата на гърлото буца след смъртта на бащата, историята в ретроспекция надскача това минорно настроение и с много хумор и неловко-забавни диалози носи оптимизъм и добро настроение. И най-вече: оставя топлия замечтан блян за Истинската Любов. Онази Голямата: непохватно-забавна, пелтечещо-искрена, със щипка почти невъзможен низ от случайности, но толкова уверена в бъдещето, самозабравила се в щастието си и силна, че чак те досрамява колко цинично се третира тази тема в ерата на жълтите списания и клюки, скандалните ток шоута и overexposure-а на голи тела.

 “Можеш ли да чакаш 6 месеца?” пита Портокаловото момиче своя Ян Олаф след първата им (и дълго чакана) целувка. Без нужда от обяснения, без въпроси, без уверения отговорът е чисто и просто “Да”. “Да” – напук на всички мимолетни безсмислени връзки, които повечето хора биха вместили на мястото на риска да чакат някого. “Да” напук на разума, на това, “че не се прави така”. “Да” напук на всичко. И пак те досрамява колко цинично е станало днешното общество в това направление. Марио Варгас Льоса го казва много добре: забравили сме да копнеем по другия, да го рисуваме във фантазиите си, да правим любов с него и с идеята за него. Вместо това често просто натискаме копчето за Онзи канал и заменяме желанието и любовта с безлична механика. А любовта освен под пръстите и в сърцето, е и в главата. В мисълта за другия, в липсването, в сигурноста, че Това е Човекът, който искаме, а не в колебанието колко ли още други добре изглеждащи представители на другия пол има.
Факт е, че имаше доста наивност в персонажите, в историята, в цялата гледна точка. Но честно казано точно тази наивност ме грабна така и остави толкова много слънце след тази вечерна прожекция. Това е най-хубавият идеализъм, който човек може да си позволи. Да бъде глупав. Да бъде наивен. Да обича така, сякаш отново е хлапе. Сякаш не знае нищо за разочарованията. И обича лудо и безразсъдно с цялото си сърце .

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s