Най-доброто от 2014: Филмите

 
Годината предложи около 2014 причини да бъде запомнена с един куп нови изживявания, хубави спомени, емоции и сбъднати желания. Затова този път няма да има един обобщаващ пост, а серия с любимите неща през 2014, която искам да започна с малко впечатления от нещо, което много обичам, и за което отдавна не ми е оставало време да пиша в блога: киното.
 
През последните години филмовата индустрия масово захранва големия екран с все по-малко различима продукция, която те оставя с впечатлението за едно постоянно кино deja vu. Под маркетинговия натиск и икономическата необходимост от възвръщаемост на инвестициите (100 млн долара отдавна не са горна граница за големите продукции) продуцентите предпочитат да играят на сигурно и разчитат предимно на изпитани (и доказани в Box office-a) филмови схеми, сюжетни заготовки и разпознаваеми екранни герои.  

Въпреки тази повсеместна тенденция, добро кино продължава да се прави и 2014 предложи някои чудесни примери за това. Този пост не е класация, а по-скоро обобщен поглед върху заглавията, които оставиха истински отпечатък върху съзнанието ми като зрител през тази година (някои от тях са малко по-стари, но стигнаха до вниманието на българската публика с малко закъснение). Със сигурност липсват заглавия, които заслужават да бъдат тук: трудно е да се съберат без пропуски всички най-добри филми, а и далеч не съм гледала всичко, което искам (денонощието продължава да предлага само 24 часа). С нетърпение очаквам да стигна до Lunchbox, The imitation game, Whiplash, Inherent vice, Magic in the moonlight и редица други. Но да започнем с тези страхотни филми (без определена подредба):


Забележка: Някои от заглавията са от 2013, но стигнаха до нашите екрани през тази година.

Grand Budapest Hotel

 
 
Последният филм на Уес Андерсън е истинско филмово удоволствие. Интригуващият приключенски сюжет (в най-добрия ретро смисъл на думата) отвежда зрителя в измислената европейска Република Жубровка, в която абсурдните ситуации са обилно напоени с приятна доза ексцентричност и прекрасно чувство за хумор. 
 
Кастингът е абсолютно брилянтен и едно най-хубавите неща във филма е разпознаването на любими лица от екрана. Носът на Броуди трудно може да бъде скрит с грим, но някои от другите актьори  отнемат известно време. А има познати лица в изобилие:  Р. Файнс, Ейдриън Броуди, Бил Мъри, Джуд Лоу, перфектният злодей Уилем Дефо, прекрасната Лея Сейду, Тилда Суиндън, Ед Нортън, Харви Кайтел, Оуен Уилсън и много други.
 
 

Gone girl

 

 
Дейвид Финчър е един от любимите ми режисьори още от времето на Se7en. преди непреходния култ към Боен клуб. Откакто си партнира и с Трент Резнър за постигане на пълен ефект между екранно изживяване и музикална атмосфера, влиянието на филмите му върху ума и сетивата важи с двойна сила.
 
Gone girl е филм, от който не може да си тръгнеш безразличен. Макар за мнозина да е прекалено дълъг, аз нито за минута не можах да отделя очи от екрана или да се оттегча от историята. Най-вече благодарение на разтърсващото изпълнение на Розамунд Пайк, след което не знам дали изобщо някой се съмнява, кой ще вземе Оскар за главна женска роля догодина. 

Брутално пътуване дълбоко в най-грозните и изкривени от счупени огледала кътчета на човешкия ум. Кой е жертвата и кой – злодеят в играта на един болен ум?
 

Birdman

 

Birdman e  изключително силен във всяко едно отношение: от сценария и режисурата, през качество на диалозите, актьорските изпълнения и визуалния подход към заснемането на кадрите. Много обичам филми, които поглеждат зад кулисите на шоубизнеса и показват обратната страна на славата и последният филм на Иняриту прави именно това. 

Въпреки че Birdman не поставя радикално нови теми (филми като All that jazz доста отдавна са показали житейските кризи, пълзящи по егото на творците извън светлините на прожекторите), начинът по който подхожда към историята, страхотното чувство за хумор и новаторските операторски решения го превръщат в  един от най-силните филми, който съм гледала от много време насам. 

Да не говорим за безценната ирония, която не пощадява никого: от арт киното и снобите-критици до повърхностните комерсиални похвати на касовите хитове. Тази иронията прелива от истинския живот към екранните герои и обратно, отразявайки трудностите да се работи с Ед Нортън, миналото на Кийтън като Батман, емблематичната роля на Уотс като опитваща се да пробие актриса в „Мълхоланд драйв” и мн.др.  
 

Grande Bellezza

 

 
Паоло Сорентино е сред най-класния италиански експорт в съвременното кино. Ироничното му отношение към славата и ексецентричните герои са му запазена марка още от времето на чаровно странния This must be the place с моя любимец Шон Пен. 
 
Grande belleza е едно голямо обяснение в любов към италианското кино. Не имитация и заемка, а прекрасно отдаване на чест към класики като 8 ½ и La dolce vita, и на големия Фелини като цяло. Филмът ме докосна на безкрайно много нива: от чисто киноманско (с гореизброените препратки), през естетическо (великолепно заснети кадри, прекрасни места във Вечния град и колоритни актьори) до много лично (с трогателния си край, любимите места от Рим и обилни дози италианска култура, съчетани със саркастично отношение към снобската празнота на модерното изкуство). С една дума, както биха казали италианците: Grande!
 
 

Boyhood

 

 
Режисьорът Ричард Линклейтър снима Boyhood в продължение на…12 години. Всеки от актьорите в този камерен малък човешки епос остарява съвсем буквално пред камерата: от малко дете до тийнейджър; от млад човек до напреднала средна възраст. 
 
Експериментът печели сам по себе си със своя размах във времето, но още по-силен е „птичият поглед” отстрани, който филмът предлага. Сюжетът не е конкретна история, а разказ с постоянно продължание, показващ голямата картина на превратностите и безбройните траектории, в които неусетно мени посоката си човешкият живот. Прекрасни актьори и някои много силни диалози. Много земен и истински.
 

The Broken circle breakdown

 

 
Белгийска драма с южняшки американски блус и универсална човешка болка. Изключително силен и тежък филм: за любовта, загубата, мъката и превратностите на живота. Лъчезарен и красив в силните си моменти и безкрайно тъжен в още по-силните. 

Поучителна история за това как начинът, по който се справяме с болката може или да ни спаси, или да ни запрати в бездната на безкрайното бягство от себе си.
 
 

Interstellar

 
 
Обичам научната фантастика. Обичам филмите за времеви парадокси. Филмите за Човека, който запазва първичността си дори в моментите, в които се докосва до най-големите си постижения (Ext: Двама мъже се бият на далечна планетa. Стенли Кубрик харесва това). 
 
Много се изписа за филма: и в положителна, и в отрицателна светлина, но за мен старанието му да се доближи максимално до реалната наука и да направи това през призмата на универсална човешка история са неща, които тежат със своята сила. Не е толкова въздействащ, колкото за мен беше Inception, не беше и съвсем това, което очаквах, но е филмово събитие, което не може да се пренебрегне.
 
P.S След True Detective няма сила на света, която да ме накара да спра да харесвам Матю Макконъхи
 

The Wolf of Wall street

 

 
Лео трябва някой ден най-накрая да вземе този заветен Оскар. В рамките на една и съща година той успешно изигра двете страни на една монета: (вече не) богатият задник Джордан Белфорт и емблематичният идеалист-милионер Джей Гетсби. Вълкът от Уолстрийт е филм, верен изцяло на духа на прахосническите години на Белфорт- пълен с много пари, много шум, много наркотици и много секс. Поднесен по този пищен и забавен начин, дори има риск животът на уолстрийтския спекулант да изглежда като сбъдната мечта, а не като обиден цирк за хората, на чиито гръб реално са изплатени всички тези ексцесии.
 
Хубаво е хората да се абстрахират от красивите жени, яхтите и магнетичното изпълнение на ди Каприо и да осъзнаят, че това, което на екрана изглежда като страхотен купон са пропилените мечти и спестявания на много хора. Не само на подвелите се по обещанията на спекуланти като Белфорт, но и в следващото десетилетие: на уж реномирани институции като J.P.Morgan, Maryl Lynch и т.н. З последните страхотният документален филм Inside job показва, че работят на същия порочен принцип, при който се интересуваш само от неприлично големите комисионни, които получаваш дори да стимулираш изкуствено инвестициите в нерентабилни начинания. Аз лично гласувам за агента, който се отказа от яхтите и манекенките в ползата на чиста съвест, но героите в днешно време не са хората, които постъпват правилно.
 

Mindfuck Movies

 
Това е специална категория за филмите, които буквално те оставят зашеметен, дезориентиран и с увиснало чене. Там ударният ефект върху съзнанието е постигнат или чрез сложно заплетен сюжет, или чрез сюрреалистични решения в начина, по който е разказана историята, които буквално те хващат за гърлото и те карат да се чудиш: Какво гледах току що? Силно подозирам, че тук ще бъдат The strange color of your body’s tears и Zero Theorem, но все още предстои да ги гледам.
 
 


 

Under the skin 

 

Като сюжет филмът е отвъд мътен и странен, с много отворено пространство за интерпретация. Накратко Скарлет Йохансон наистина е извънземна (макар че доста мъже от доста време го подозират по принцип извън екрана) и примамва мъже, говореши с кошмарен шотлански акцент към малката смърт на оргазма. 
 
В крайна сметка мъжете намират голямата си смърт в извратена версия на The black lodge с поредица от пропълзяващи под кожата кадри потопени в особено болна музика. Сцената с бебето на плажа е едно от най-депресиращите неща, които съм виждала на екран.
 
 

Enemy

 

Филм, който трябва да гледаш поне два пъти (за да разбереш всички малки напасващи се детайли), е добър филм.  Базиран на романа Двойникът от Жозе Сарамаго, Enemy предлага много загадки на зрителя и макар в основната си част да се разбира в рамките на едно гледане, повторното пускане разкрива много интересни детайли къде точно пасват всички парченца от пъзела. 
 
Мрачен, интригуващ и интелигентен трилър, поставящ много въпроси: за идентичността, психологическите проекции, подсъзнателните страхове и др. Страхотно изпълнение от страна на Джейк Джиленхал и финална сцена, която няма начин да видите без да възкликнете: What the fuck?!
 
 

Predestination

 
Както се вижда от реакциите ми към няколко от гореизбрените филми (и от лични фаворити като 12 маймуни): времевите парадокси са ми изключително интересни. Predestination е далече от заплетените физични закони на Primer, но предоставя няколко доста сериозни логически главоблъсканици, извлечени от литературния оригинал на класика Робърт Хайнлайн.

Объркващ, интересен и противоречив, филмът определено излиза извън стандартната формула, а изпълненията на Итън Хоук и Сара Снуук приковават вниманието.
 
Honorable mentions или Да си поговорим за качествено забавление
 

Edge of tomorrow

 


Свикнали сме Том Круз винаги да бъде Златното момче. Добрият, силен и на практика непобедим герой. Edge of tomorrow си играе прекрасно именно с тези първоначални очаквания и печели с първоначалния образ на Круз като нагъл, нахакан, некоординиран в движенията си и до голяма степен анти-герой.
 
Постепенно това, разбира се, се променя и той (да, познахте!) спасява света, но дотам се стига след някои доста сполучливи хумористични попадения, качествен CGI, добре премерен екшън и времеви парадокси.  Емили Блънт е страхотна като The full metal bitch и определено служи за вдъхновение, защото изглежда наистина в ослепителна форма (постигната след месеци интензивни тренировки съвсем скоро след като е родила).


Guardians of the Galaxy

 

 
Guardians печели със същата формула, която донесе допълнителни точки и на  Edge of tomorrow: мислиш си, че знаеш точно какво ще гледаш, но не си познал. Изключително свеж, забавен и иронично-осмиващ клишетата на жанра филм.

Това, че в крайна сметка се връща към тези клишета е неизбежно, но атмосферата и тонът, с който го прави го оневиняват по особено чаровен начин, обилно напоен с приятни спомени от 80те. От любимите песни в саундтрака на Awesome mix vol.1 до научно-фантастичните класики от детските години (Флаш Гордън, anyone?). С две думи: Качествено забавление! 
 
P.S Крис Прат отслабва с около 25 килограма за ролята и заслужава вашите аплодисменти, също колкото ужасно смешната роля на Брадли Купър и изпълнението на (гласа на) Вин Дизел, който може да засрами и самия Ходор.
 


Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s