I, origins/ Another Earth

 
 
Не обичам да чета предварително информация за филмите, които смятам да гледам- oставям това за после. Очакванията изменят начина, по който виждаме нещата: особено, когато са високи. Най-добрият случай е, когато филм ме хване напълно неподготвена. Tabula rasa. Празно от очакване пространство, отворено за всяка появяваща се идея и начина, по който е предадена: без да съди, сравнява и критикува. Спускане по потока на съзнанието, кадър след кадър и асоциация след асоциация.  
 
Именно в такова зрителско състояние ме намери I, Origins на Майк Кахил: кино-tabula-rasa. Историята накратко: младият микро-биолог Иън среща на парти с маскирани гости ужасно привлекателна непозната, чиито чуждестранен акцент, обвити в цигарен дим философски размисли  и мистериозно-скрито лице събуждат веднага мъжкото му любопитство (no pun intended). 
 
Иън е обсебен от наобичайно красивите и много характерни очи на момичето, не само заради физическото привличане, но и заради научнен проект, с който се занимава от години. Той обича да снима човешки очи, обсебен от вида им и убеден, че във формирането на зрителните органи се крие липсващото парче от пъзела на човешката еволюция. С
 
ерия от странни съвпадения и интуитивни решения го довежда до повторна среща с момичето, а трагичен инцидент води до неочакван и болезнен обрат, който години по-късно ще постави въпроса дали все пак наистина има неща, които не подлежат на научно обяснение. Останалото е ходене по въже между света на суеверието и науката, ирационалната емоция и чистия разум. 
 
 
Има много противоречиви реакции към I, Origins сред критиците и зрителите и това е нормално.  Всеки филм, който се заеме с особено чувствителни теми като религията и личните вярвания какчо ни чака отвъд смъртта има потенциал да задейства сериозни психологически бариери и да събуди безкрайно различни интерпретации у всеки зрител. Въпреки че филмите имат обективно измерима стойност (качество на операторската работа, оригиналност на сценария и диалозите, монтаж, и тн), посланията в един филм не са еднозначни, фиксирани стойности и зрителят активно (и несъзнателно) участва във формирането им благодарение на предварителните си нагласи и лични позиции спрямо определени теми.
 
Както Сюзан Зонтаг предупреждава в гениалното си есе Против интерпретацията: всеки опит да извлечем “посланието” от нещо е обречен, защото излиза извън произведението, напускайки границите на реалното съдържание и навлизайки в съвсем други води. Специално в случая на Майк Кахил, интерпретацията само вреди: филмите му поставят директно достатъчно интересни казуси и житейски парадокси, които могат само да спечелят ако се опитаме да ги проследим такива каквито са, вместо да правим предположения какво “е искал да каже авторът”. 

Всъщност широкоразпространената интерпретация, че краят на филма налага банални духовни истини е доста далече от идеята на Кахил, който специално кани брат си (експерт по невронаука) за консултант. Съпреки че се старае да предаде правилно основните научни концепции, режисьорът запазвва creative license за задаването на любимия въпрос на научно-фантастичния жанр: Ами ако? Ако краен скептик срещне луда мечтателка? Ако емоционалните травми и субективни реакции могат да пречупят реалността дори за най-критичния ум? Ако…
 
Извън личните интерпретации филмът поставя редица въпроси и сее семенца на съмнение: както към догмите на науката, така и към духовните аксиоми на вярата. И именно това ме грабна особено много в него. От моя гледна точка зрителят беше поканен да наблюдава един дебат, изваден от стерилната атмосфера на университетските катедри и лабораториите и пречупен през субективните преживявания и емоции на героите. Лесно е да спекулираме по определени теми, когато не сме в центъра на събитията, когато не сме смазани под тежестта на лични трагедии и потаени надежди. Майк Кахил обича да си играе с този подход още от впечатляващия си дебют Another Earth и това е една от причините да ми харесва толкова много работата му.
Направи ми впечатление как мнозина други зрители намират в края на филма точно противположното послание на това, което видях аз. Това само доказва колко безкрайно субективна е интерпретацията на даден материал, особено когато той е доста противоречив. На пръв поглед наистина изглежда, че финалът на I, Origins е предсказуемо очакваният отговор на въпроса кой е победителят в противопоставянето на Наука и Вяра. Ако се вгледате внимателно във всички детайли на диалозите и историята, обаче, не е точно така. 

Всъщност краят остава отворен и много двусмислен, до такава степен съдържащ детайли подкрепящи и двата отговора, че решението остава изцяло за зрителя.
 
SPOILER ALERT! Това че едно малко момиче в Третия свят избухва в плач при вида на асансьор може да значи много неща: все пак тя живее в доста опасен квартал, където е възможно вече да се е срещнала както с инциденти, така и с преднамерено насилие. Нека не забравяме, че отговорите на детето бяха под статистическия минимум за приемане на експеримента, а и емоционалната реакция на Иън не е задължително да означава- Еврика, намерих отговора, който търсех! След цялото емоционално напрежение от последните месеци, може би избухването му е просто провокирано от невероятното съвпадение в поведението на момиченцето. Катарзис след безплодно търсене. През цялото време той е бил краен скептик и току що експериментът му безспорно се е провалил- наивно е автоматично да приемем, че един детски плач ще обърне напълно виждането му за света. 
 
Краят идва точно там и интерпретациите и в двете посоки са напълно възможни: а отговорът, до който всеки зрител е стигнал е много повече отражение на собтсвените му мисловни процеси, отколкото на нещо, показано категорично на екрана. Допълнително разделение идва и от това, че макар търсенето на Иън да изглежда породено от научен и рационален повод, то е отражение на изцяло субективно противоречие между два важни фактора в живота му: 1) познатото и рационалното (олицетворено от стабилността на колегата му учен и партньор Карън) и 2) мистериозното и емоционалното (съвършено различната и въздействаща му на емоционално ниво Софи).
 
Аз видях много повече въпроси отколкото еднозначни отговори и това говори само добре за филма. Героите също не ми бяха “плоски” както някои от критиците на Кахил твърдят. Разбира се, това също е субективно и ако познаваш света на даден персонаж, ти сам добавяш нива на значение към поведението на актьора, размивайки границите между “това което е показано” и това, което достига до теб като усещане и послание.  Е, да, обективно погледнато имаше и доста схематични персонажи. Стивън Юън (познат на мнозина като Глен от The Walking Dead) не направи кой знае какво освен да стои на фона на няколко забавни ситуации и кратки реплики. Но пък види ли го човек, подсъзнателното очакване на разчленени тела само по себе си вещае неприятности. 
 
 
За мен Майкъл Пит беше чудесен избор за учен, именно защото не изглежда като такъв. Повечето филми имат точно определен стереотип за подобни персонажи, който Пит напълно разчупва: безсънни нощи в лабораторията, съчетани с безсънни нощи секс, суха скептичност и чувство за хумор, крайно рационална педантичност и поддаване на напълно иррационални пориви. Героят на Иън беше противоречив и реален, млад човек разкъсан между сигурността на познанието и надеждата, породена от съмнението.
 
Колежката му Карън също беше много интересен типаж, доста различен от популярните клишета за женски роли: посветена изцяло на работата и интересите си, емоционално балансирана и изненадващо обективна. Отдадена на работата си и незабележима в лабораторията, но чувствена и много женствена извън нея. Да не говорим за няколкото сцени, в които стандартен женски персонаж би реагирал по точно определен начин и докато чаках неизбежната реплика, тя всеки път поемаше по неочвакана, съвършено различна посока.
 
 Също така Карън внесе и тънък момент от актуален дебат за отношението към жените в света на науката: Иън очакваше с презрение и предубеденост “стажантката”, както често се случва с жените в STEM областите (science, technology, engineering, mathematics). Като видя че тя е старателна и определено няма намерение да остане “новака в лабораторията”, той бързо адаптира реакциите и държанието си спрямо постъпилите сигнали и я прие насериозно и с уважение.
 

 
Поне за мен най-безинтересният персонаж беше центърът на историята- Софи. Да, великолепни очи и сексапилно излъчване, но като персонаж тя беше чисто и просто: клише.

-Акцент и чуждестранен произход, които винаги вещаят сексуална разкрепостеност в подредения американски свят – check! (*справка: друг филм с Майкъл Пит -“Мечтатели” на Бернардо Бертолучи)
-Бурна любов- check!
-Драма- check!
-Преекспонирани мъдрости за живота и изказвания в стил Паолу-Коелю-с-цици – check!

Красотата ще спаси света, indeed, но освен визуално, в този персонаж просто нямаше нищо ново, нищо изненадващо и различно от видяното в безброй други филми. Да, Софи е катализаторът на всичко, което се случва по-късно, но за мен тя така и не се превърна в пълнокръвен човек. Извън леглото където наистина владееше вниманието на зрителя, много от репликите й  бяха клиширани до крайна степен, все едно си отворил книга за самопомощ и ръчно настройване на чакрите. 
 


Въпреки недостатъците си, обаче, историята уцели безкрайно точно някои от най-любопитните за мен теми- по увлекателен и визуално грабващ начин. Не, не бих казала че имаше нещо ново и генерално различно в идеите, които представя, но подходът към тези теми определено ми въздейства и задържа вниманието ми до края. Четох коментари, че на доста хора филмът им се е сторил муден: аз бях вложила толкова много от вниманието и емоциите си и паралелно с историята обмислях активно всякакви допълнителни източници по поставените теми, че дори не забелязах кога е минало времето. Магията на киното се състои не само в това, което е на екрана, но и в асоциациите и мисловните процеси, които то отключва. 
 
Големият принос на филма обаче си остана откритието на Майк Кахил и страхотната му партньорка в кино-проектите Брит Марлинг (на снимката горе). Уморена от ролите на сладка блондинка, които се предлагат на все още неутвърдените млади актриси, Марлинг решава че начинът да участва в качествени проекти е да ги инициира сама. 

Така се ражда творческото й партньорство (като актриса и сценарист) с колегата й от университета Кахил (и двамата имат икономическо образование). Нямам търпение да видя следващ техен проект и много се радвам, че покрай I, Origins открих и Another Earth, който безспорно е много по-добрият филм от двата.
 
 
Харесва ми, че Ученият в света на Кахил определено не е суховат всезнайко, който владее живота си с непоклатима стабилност. Напротив: ученият е всичко, което не сме очаквали. Не е задължително да е безгрешен, напротив: въпосите са много повече от отговорите, които знае. Не е задължително да е мъж, но е задължително да намери човешкото в себе си по най-трудния начин, развивайки се емоционално там където досега е властвала само студената логика на знанието. 
 
Не четете нищо за сюжета и просто се гмурнете в дебютния филм на Кахил. Another Earth e много личен, много прям, много семпъл като изразни средства, но за сметка на това: много зареден с идеи и въздействащ. 

Определено го препоръчвам и се оглеждам за нови истории на ръба на емоциите и науката от Кахил и Марлинг.
 
 
Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s