Филмите на 2015

Киното е магия, въпреки че силата му отслабва през последните години, благодарение на преексплоатирането на финансово печеливши формули и познати до болка лица. И все пак: продължават да се правят качествени филми, които успяват за няколко часа да те откъснат от реалността.

Това са филмите, които ме впечатлиха през изминалата година. Не са представени в конкретен ред и списъкът включва само заглавията, които към този момент съм успяла да гледам, така че със сигурност има какво да се добави:

whip

Whiplash

В едно изречение:  If you want the fucking part, earn it!

Нещото, което родните кино-творци не умеят е да разкажат 1 (една!) простичка силна история. Всичко трябва да е пълно с мъдрости за живота, любовта, политиката, историята и в крайна сметка се получава любимото ядене на Алф: всичко на миш-маш с всичко отгоре.

Whiplash е пример като по учебник как добро кино може да се направи на базата на една малка, но универсално значима и добре изиграна история. Младият Андрю има една основна страст- свиренето на барабан. Джазът е в сърцето му, но не и в ръцето му и един безпощадно строг учител е на път да го научи как талантът е нищо без тежък, ама наистина тежък труд.

J.K. Simmons прави емблематична роля като деспотичния Терънс Флечър, а Whiplash остава в съзнанието не само с въздействащата музика и кино-история, но и с един безкрайно важен житейски урок. Няма по-добър учител от този, който те кара да задминеш себе си.

madmx

Mad Max: Fury road

В едно изречение: Кеф на макс

По принцип подхождам със здравословна скептичност към продължения на филмови поредици. Особено такива, които съживяват стари класики (едва ли някой беше щастлив да види Терминатора като застарвящ comic relief тази година). Mad Max обаче беше не просто изключение, а освежаващо добра и надъхваща кино-изненада.

Едно от най-трудните неща в киното, в което се провалят безчет безлични касови хитове е способността да създадеш правдоподобна (по вътрешните правила на филма, не на реалния свят) вселена. Mad Max е филм, който прави именно това: създава собствена вселена.

Всичко работи като добре смазана машина: външният вид; орнаментите и грима; жаргонът, на който се говори; дизайнът на превозните средства,  оръжията, облеклата, различните локации, племена и герои…

Потопен си в една burning man/(не)steam-punk алтернативна реалност, в която пясъчни бури, мутирали рок музиканти, извънземно красиви жени и добри лоши момчета ти подаряват два часа безупречен екшън със страхотен саундтрак. Забравих да спомена и струпването на силни женски персонажи, водени от Чарлийз Терън, които реално засенечват почти напълно самия Макс (Tom Hard(l)y ever there). Последното в никакъв случай не е минус (макар че е хубаво да го има в колкото се може повече кадри), напротив: подобно решение е поредното освежаващо разнообразие от изпълнените с клишета холивудски екшъни през последните години.

youth

Youth

В едно изречение: We are all extras

За мен Паоло Сорентино беше любов от пръв кадър още с La grande bellezza. Необичайният поглед на Сорентино към света и страхотното чувство за хумор си личат още в по-ранните му филми, но през последните няколко години стилът му се оформя като смесица от модерна сатира и реверанс към големите класици на киното (и най-вече: към Федерико Фелини).

Сорентино е от онези режисьори, чийто филми трудно може да разкажеш: ключовото нещо в тях не е историята, а актьорските изпълнения, взаимоотношенията между персонажите, символите в майсторски заснените кадри и остроумните диалози.

La grande bellezza ми беше твърде близко до сърцето и ми въздейства много повече на емоционално ниво, но Младост също е не по-малко качествено кино-изживяване. Налице са всички елементи, необходими за качествено филмово изживяване: фантастична актьорска игра, визуално въздействащи кадри, абсурдни малки истории в историята и характерната (само)ирония на Сорентино към възходите и ексцесиите на киното.

exm

Ex machina

В едно изречение: More human than human

Ex machina рисува свят, в който една притеснително наподобяваща Гугъл корпорация си има собствен бог/изобретател, който твърди, че роботите му притежават искрата, която позволява на машината да стане неразличима от човек. Главният герой изпитва робота Ава с теста на Тюринг, а филмът изпитва нас.

Напоследък sci-fi теми за изкуствен интелект, сингулярност и т.н започват да се експлоатират от Холивуд в слаби откъм сценарии, но сравнително касови кино-опити. Ярък пример е Transcendance, на който любимият програмист в живота ми си пляскаше челото толкова силно, че се притеснявах дали ще остане в съзнание до края на филма.

За разлика от подобни касови недомислици, Еx Machina е камерно изпипан филм откъм сценарий, диалози, концепция и актьорска игра. И което е по-важно: макар да заобикаля техническата обосновка, вмъква важни морални, когнитивни и поведенчески проблеми по темата за AI, които качват нивото много над обикновен касов опит за научно-фантастично кино.

За мен Алиша Викандер е и сред най-големите актьорски открития на годината, а партньорите й от филма  Домхал Глийсън (The Revenant) и най-вече Оскар Айзък (Inside Llewyn Davis, Star wars) също събират във филмографията си все по-интересни проекти.

lov

The Lobster

В едно изречение: Човекът е най-странното животно

Омарът беше съвсем различен от това, което очаквах и доста по-добър отколкото си представях. Да събереш в първия си англоезичен филм Колин Фарел, Рейчъл Уайз, Лея Сейду, Джон Райли и Бен Уишоу си е обещаващо само по себе си. Най-силната страна (и проблемът) на Омарът, обаче е амбициозната анти-утопичната сатира на човешките взаимоотношения.

Движейки се по границата на абсурда, филмът показва колко сюрреалистично странни могат да бъдат обществено приетите рамки в най-крайната си форма. Под прицел са както баналните “нормални” рамки (задължително да имаш връзка, да се вписваш, да ходиш на престижна работа в Града), така и излишните крайности на бунтарството и привидния неконформизъм.

Първата част е перфектна: остроумна, хаплива, сатирично забавна и  абсурдна хипербола на популярни обществени вярвания (не си (нормален) човек, ако си сам; хората се групират по случайно избрани общи признаци, вместо на базата на искрена комуникация и споделяне и тн). Втората част, обаче е доста по-слаба. Мелодраматизмът и самоцелното насилие убиват най-ценното качество на филма: способноста да те накара да се замислиш като осмива и те оставя сам да си направиш своите изводи за отношенията между хората. Краят е лишен от подобна свобода и оригиналността на филма отстъпва на задушаваща самоцелност: арт кино в нетолкова добрия смисъл на думата. Въпреки всичко, когато един филм ме кара да мисля за него дни след като съм го гледала, за мен той наистина е бил добър.

sic

Sicario

В едно изречение: Аin’t no country for honest men

Сикарио  е изненадващо качествен трилър със суров, безпощадно (не)честен поглед към моралните дилеми в борбата с организираната престъпност. Редно ли е да престъпваш закона, за да го опазиш? Къде е границата между корупцията и желанието да удариш една престъпна мрежа с непозволени средства?

Бенисио дел Торо може да те накара да трепериш от страх дори само като диша, а Емили Блънт ми е все по-любима.

Струва си да се споменат и хорър заглавия като:

It follows

Spring

Bone tomahawk

На вас какво ви хареса през 2015?

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s